Какви са причините зад прегарянето в неблагоприятна работна среда?
Прегарянето не е слабост, а сигнал за системен и личен дисбаланс, който не бива да бъде игнориран.
През последните години здравните и социалните работници в целия свят се сблъскват с една невидима, но изключително разрушителна криза – масовото влошаване на психичното здраве. COVID-19 пандемията само засили този проблем, но истината е, че той се е трупал отдавна. И най-тревожното е, че въпреки изчерпването, тревожността и депресията, много хора остават в тези тежки работни условия – дори когато самите те знаят, че ги разрушава.
Живот в несигурност – здравната среда като хроничен стресор
Променливата, несигурна и изключително динамична среда, в която работят здравните специалисти, сама по себе си е рисков фактор. Постоянният натиск, свързан с човешкото страдание, спешните ситуации, смъртта и насилието, често води до посттравматичен стрес. А когато това се комбинира с дълги смени, ниско заплащане и липса на подкрепа – резултатът е професионално прегаряне.
Според Петри Аспегрен – преподавател и бивш парамедик във Финландия, тези условия могат да доведат до чувство на безсилие, безнадеждност и дълбока изолация. И ако няма пространство за изразяване и подкрепа, състоянието само се влошава.
Умората от състрадание – когато сърцето прегаря първо
Консултантът Сампса Суоми обръща внимание на особена форма на изчерпване – т.нар. умора от състрадание. Тя засяга тези, които ежедневно проявяват емпатия – лекари, медицински сестри, социални работници. Това не е просто психическо пренапрежение, а състояние, при което съпреживяването на чуждата болка води до загуба на емоционална енергия.
В здравните среди този вид умора често остава неразпозната. Но реалността е, че тя постепенно ерозира способността на хората да бъдат съпричастни, ефективни и дори – да се радват на живота си.
Когато успехът стане капан
Интересна светлина върху темата хвърля и книгата „Капанът на успеха“ на Амина Айци-Селми. В нея се разглежда как хората с високи постижения често се оказват в професии, които вече не им носят удовлетворение, но те не могат да си позволят да „се откажат“. Това важи в пълна сила и за здравния сектор.
Често тези професионалисти страдат от синдрома на самозванеца – те вярват, че не заслужават успехите си и се боят да „разочароват“. Стереотипите – че добрият работник трябва да работи денонощно, че трябва да е продуктивен на всяка цена – допълнително засилват натиска.
Резултатът? Страх от напускане, страх от промяна, страх от несигурността – и оставане на работни места, които ги нараняват.
Пристрастени към цели – и забравили себе си
Още един капан – пристрастяване към целите. За здравните работници това често означава постоянно гоним успех – спасени животи, признание, повишение. Но това гонене изисква огромна умствена енергия. Без почивка и преосмисляне, се стига до „парализа от действие“ – човек се чувства изцеден, въпреки че все още се стреми към резултати.
Изходът? Краткосрочни цели, време за учене, създаване на връзки, и приемане на ситуации, които не можем да контролираме – особено в една толкова непредсказуема среда като здравеопазването.
Какво може да се направи?
Решенията са многопластови. От една страна – на ниво системи: по-добри условия на труд, намалено натоварване, гъвкаво работно време, достъп до психологическа подкрепа. От друга – на индивидуално ниво: изграждане на психическа устойчивост, по-добър баланс между работа и личен живот, и най-вече – отваряне на пространство за разговор.
Не по-малко важно е работодателите да признаят, че проблемите с психичното здраве не се решават само с болничен. Те трябва да инвестират в консултации, подкрепящи програми и култура на разбиране. Защото прегарянето струва скъпо – на човека, на организацията и на обществото.
