Реален ли е рестартът на индустриалните зони?

След години на колебания и забавени проекти, индустриалните зони в България отново влизат в дневния ред на правителството и бизнеса

През последните седмици темата за индустриалните зони в България отново се активизира – този път не само на думи, но и чрез конкретни намерения за развитие и преструктуриране. Българската агенция за инвестиции (БАИ) и Национална компания „Индустриални зони“ (НКИЗ) представиха визия за съживяване на ключови площадки извън София – сред тях Видин, Русе, Ямбол и Стара Загора.

Амбицията е ясна – създаване на високоподготвени индустриални хъбове, които да обслужват не само логистични операции, но и производство с висока добавена стойност – в автомобилния сектор, електрониката, логистиката и дори в леката промишленост. Само че тази амбиция се сблъсква със стари, добре познати проблеми – инфраструктурна недостатъчност, административни блокажи и липса на целенасочена маркетингова стратегия на държавно ниво.

Една от основните трансформации, които се обсъждат в концепцията за „рестарт“ на индустриалните зони, е именно преминаването от проста логика на „пазарен терен“ към модел на индустриална еко-система. Това означава, че зоните не трябва да предлагат само земя с инфраструктура, а и:

• достъп до квалифицирана работна ръка (включително чрез партньорства с професионални училища и университети);
  
• логистични предимства – магистрали, жп връзки, пристанища;
  
• административно обслужване „на едно гише“;
  
• сътрудничество с местната власт в рамките на публично-частно партньорство.
  

Точно тук България има сериозни трудности. В повечето случаи липсват стабилни местни капацитети за управление на тези процеси, а координацията между институции е слаба и неустойчива. Така дори терени с добър потенциал остават в сянка.

Международният инвеститор: какво иска и какво вижда

Според проучване на EY от началото на 2025 г., инвеститорите в Централна и Източна Европа поставят три основни изисквания пред избора на локация: транспортна свързаност, предвидимост на регулациите и наличие на технологично подготвена работна сила. България отговаря частично на първото, има сериозен проблем с второто, и е в дефицит по третото.

В същото време конкуренцията се засилва. Румъния вече предлага активна държавна подкрепа за стратегически проекти в ИТ и автомобилостроенето, Сърбия сключва целенасочени споразумения с компании от Азия, а Унгария – въпреки икономическите си проблеми – продължава да привлича инвестиции чрез държавни субсидии и ниски данъци.

В последните месеци са отчетени няколко конкретни инвестиционни намерения, които показват, че интерес към България все още има – но той е условен. Група от германски производители на електрически компоненти за индустриални роботи са изразили интерес към терен в Стара Загора, при условие че ще бъде осигурено бързо електрозахранване и достъп до специалисти от ТУ-София и филиала му в града.

Същевременно проект в Карнобат, свързан с логистичен парк, е в застой заради бюрократични спорове между централната и местната администрация, въпреки че теренът е с отлична жп връзка и близост до морския коридор.

Къде е бизнесът?

Българският бизнес също има роля в този процес – не само като партньор или наемател на терен, а като носител на иновации, субконтрактор и фактор за местна икономическа активност. Въпросът е дали българските фирми са включени в този разговор, или остават на позицията на наблюдатели, докато основните решения се взимат между държавата и чуждите инвеститори.

Финансовите инструменти – включително възможностите по Плана за възстановяване и устойчивост – също се използват ограничено. Малцина знаят, че редица дейности, свързани с индустриални зони, попадат в обхвата на европейското финансиране за „индустриална трансформация“.

Възможностите за България не липсват – но липсва ясно управление, целенасочена комуникация и координация на политиките на местно и национално ниво. Индустриалните зони не трябва да се управляват като имоти, а като инфраструктура за растеж.

2025 може да бъде година на реален рестарт – или поредната изпусната вълна. Зависи от това дали държавата ще успее да предложи на бизнеса не само терен, а и предвидима среда, хора, логистика и стабилна рамка за растеж.